27207/04;15614/05

© Министерство на правосъдието на Република България, mjs.bg. Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.   © Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, mjs.bg. Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.   ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА     ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ         ЯНКОВ И МАНЧЕВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ   (Жалби № 27207/04 и № 15614/05)         РЕШЕНИЕ       СТРАСБУРГ   22 октомври 2009 г.   ОКОНЧАТЕЛНО   22/01/2010 г.   Решението става окончателно при обстоятелствата, посочени в член 44 § 2 на Конвенцията. Може да претърпи редакционни промени. По делото на Янков и Манчев срещу България, Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като камара в състав:  Пеер Лорeнцен (Peer Lorenzen), Председател,  Ренате Йегер (Renate Jaeger),  Карел Юнгвирт (Karel Jungwiert),  Райт Марусте (Rait Maruste),  Изабел Беро-Льофевр (Isabelle Berro-Lefèvre),  Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska),  Здравка Калайджиева, съдии, и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на Отделението, след проведено закрито заседание на 29 септември 2009 г., постанови следното решение, прието на същата дата: ПРОЦЕДУРАТА 1.  Делото е образувано по две жалби (№ 27207/04 и № 15614/05) срещу Република България, подадени пред Съда, съответно на 13 юли 2004 г. и на 7 април 2005 г., от двама български граждани – г-н Димитър Симеонов Янков и г-н Стоян Иванов Манчев (наричани по-нататък “жалбоподатели”) на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък “Конвенцията”). 2.  Жалбоподателите се представляват от г-жа С. Стефанова и г-н А. Атанасов – адвокати, практикуващи в град Пловдив. Българското правителство (наричано по-нататък „правителството”) се представлява от своите агенти – г-жа Н. Николова и г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието. 3.  Съответно на 16 и 17 юни 2008 г. председателят на Пето отделение решава да се уведоми правителството за жалбите. Решено е също да се разгледат едновременно допустимостта и съществото на жалбите (член 29 § 3 от Конвенцията). ФАКТИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО 4.  Жалбоподателите са родени съответно през 1971 и 1960 г. и живеят в село Стряма, област Пловдив. А.  Производството срещу г-н Янков 5.  На 21 януари 1995 г. е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител за кражба на две овце и агне. На 27 януари 1995 г. полицията взема показания от г-н Янков, в които той признава участието си в извършване на престъплението. 6.  На 24 февруари 1995 г. досъдебното производство срещу неизвестен извършител е преобразувано в предварително разследване срещу г-н Янков и други две лица. 7.  По случая няма никакво развитие от април 1995 до октомври 2001 г. Разследващите органи започват работа по него през октомври 2001 г. На 7 ноември 2001 г. е предявено обвинение срещу г-н Янков. Предварителното производство е приключено през февруари 2002 г., а обвинителният акт срещу г-н Янков е внесен на 15 юли 2002 г. 8.  Първото съдебно заседание, насрочено за 2 юли 2003 г., е отложено поради неявяване на някои свидетели и вещо лице. Провежда се повторно на 29 януари 2004 г. Пловдивският районен съд одобрява споразумение между г-н Янков и прокуратурата и прекратява производството. Жалбоподателят е осъден на една година лишаване от свобода условно. Б.  Производството срещу г-н Янков и г-н Манчев 9.  На 4 септември 1993 г. в полицията се получава оплакване за извършена кражба на шест овце. На следващия ден, 5 септември 1993 г., полицията взема показания от г-н Манчев и г-н Янков, в които те признават участието си в извършване на престъплението. 10.  На 19 октомври 1993 г. е образувано предварително производство за кражбата срещу жалбоподателите и други две лица. 11.  По случая няма никакво развитие между ноември 1993 и ноември 2001 г. Разследващите органи започват работа по него през ноември 2001 г. Предявени са обвинения на г-н Янков и г-н Манчев съответно на 16 и 19 ноември 2001 г. Предварителното производство е приключено през декември 2003 г., а обвинителният акт срещу жалбоподателите е внесен през януари 2004 г. 12.  В първото заседание, проведено на 27 октомври 2004 г., Пловдивският районен съд одобрява споразумение между жалбоподателите и прокуратурата и прекратява производството. Всеки от жалбоподателите е осъден на една година лишаване от свобода условно. ПРАВОТО I.  ПРЕДВАРИТЕЛНА БЕЛЕЖКА 13.  Като отбелязва, че двете жалби почиват на сходни факти и съдържат идентични оплаквания, Съдът счита за целесъобразно да ги съедини (член 41 (бивш 43) § 1 от Правилника на Съда). II.  ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 14.  Жалбоподателите се оплакват от прекомерната продължителност на наказателните производства срещу тях. Позовават се на член 6 § 1 от Конвенцията, който в относимата си част предвижда: „Βсяко лице, при решаването на правен спор относно ... основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок, от ... съд ...“ 15.  Правителството оспорва това твърдение. 16.  Съдът счита, че оплакванията не са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 от Конвенцията или недопустими на други основания. Следователно трябва да бъдат обявени за допустими. А.  Производството срещу г-н Янков 17.  Няма съгласие между страните относно началния момент на подлежащия на разглеждане период. Правителството счита, че това е било 15 ноември 2001 г., когато официално е предявено обвинение на г-н Янков, тъй като дотогава производството не е било срещу него и той не е претърпял вреди. Жалбоподателят е на мнение, че датата е 27 януари 1995 г., когато е дал показания във връзка с престъплението и е признал участието си в извършването му. 18.  Въз основа на практиката на Съда понятието „наказателно обвинение“, което се съдържа в член 6 § 1, трябва да се тълкува като имащо автономен смисъл в контекста на Конвенцията, а не въз основа на значението му във вътрешното право. Видното място, което правото на справедлив съдебен процес заема в едно демократично общество, предполага по-скоро съществено отколкото формално разбиране за „наказателно обвинение“; то изисква от Съда да погледне отвъд привидното и да разгледа същината на въпросната процедура (вж. решенията по делата на Де Веер срещу Белгия (Deweer v. Belgium), 27 февруари 1980 г., § 44, серия A, № 35 и Адолф срещу Австрия (Adolf v. Austria), 26 март 1982 г., § 30, серия A, № 49). Като прилага тези принципи към представената му за разглеждане ситуация, Съдът намира, че г-н Янков е бил обект на „обвинение“ от момента, когато полицията е взела показания от него, в които той е признал участието си в извършване на престъплението, тоест 27 януари 1995 г. (вж. решенията по делата Хауърт срещу Обединеното кралство (Howarth v. the United Kingdom), № 38081/97, §§ 8, 9 и 20, 21 септември 2000 г. и Мартинс и Гарсия Алвес срещу Португалия (Martins and Garcia Alves v. Portugal), № 37528/97, §§ 9, 10 и 20, 16 ноември 2000 г.). 19.  Крайният момент не се оспорва, а именно 29 януари 2004 г., когато първоинстанционният съд е одобрил споразумението между г-н Янков и прокуратурата и е прекратил производството. Съответно подлежащият на разглеждане период е продължил малко повече от девет години за предварително разследване и една съдебна инстанция. 20.  Оценката дали този срок е разумно дълъг трябва да се прави в светлината на обстоятелствата по делото и с оглед на установените в съдебната практика критерии: сложността на делото и поведението на жалбоподателя и съответните държавни органи (вж., наред с други източници, посочените по-горе решения по делата на Хауърт, § 25 и Мартинс и Гарсия Алвес, § 22). 21.  Съдът не счита случая за сложен. Освен това не изглежда поведението на г-н Янков да е причинило забавяния. Главната причина за забавянето е липсата на каквото и да било движение по делото между февруари 1995 и октомври 2001 г. Правителството не е представило обяснение за тази пауза в досъдебната фаза. 22.  Заключението на Съда е, че правният спор относно основателността на наказателното обвинение срещу г-н Янков не е решен в „разумен срок“ в нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията. Б.  Производството срещу г-н Янков и г-н Манчев 23.  Страните не са постигнали съгласие относно началния момент на подлежащия на разглеждане период. 24.  По същите причини, изложени по-горе за производството срещу г-н Янков, Съдът приема, че г-дата Янков и Манчев са били обект на „обвинение“ от 5 септември 1993 г., когато полицията им е взела показанията, в които са признали участието си в извършване на престъплението. Производството е приключило на 27 октомври 2004 г., когато първоинстанционният съд е одобрил споразумението между жалбоподателите и прокуратурата. Следователно подлежащият на разглеждане период е единадесет години и почти два месеца за предварително разследване и една съдебна инстанция. 25.  В светлината на изложените по-горе в параграф 20 критерии Съдът не счита този срок за разумно дълъг. Случаят не е сложен, а жалбоподателите не са били причина за забавяния. Главната причина правният спор относно основателността на наказателните обвинения срещу тях да не бъде решен толкова дълго е обстоятелството, че по случая не е имало никакво развитие между ноември 1993 и ноември 2001 г. Правителството не е представило обяснение за тази пауза в досъдебната фаза. 26.  Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията. III.  ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 27.  Жалбоподателите се оплакват, че не са разполагали с ефикасни правни средства за защита против прекомерната продължителност на наказателното производство срещу тях. Позовават се на член 13 от Конвенцията, който предвижда следното: „Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“ 28.  Правителството оспорва твърдението. 29.  Съдът счита, че оплакването не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 от Конвенцията или недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо. 30.  Член 13 гарантира наличието на ефикасно правно средство за защита в случай на вероятно основателно твърдение за нарушение на изискването по член 6 § 1 за гледане на делото в разумен срок (вж. решението по делото Кудла срещу Полша (Kudła v. Poland) [ГК], № 30210/96, §§ 146‑157, ЕСПЧ 2000-XI). Вътрешноправното средство за защита е ефикасно, ако предотвратява твърдяното нарушение или неговото продължаване, или предоставя адекватно удовлетворение за всяко вече извършено нарушение (пак там, § 158 и дело Мифсуд срещу Франция (Mifsud v. France) (реш.) [ГК], № 57220/00, ЕСПЧ 2002‑VIII). 31.  Предвид заключенията в параграфи 22 и 26 по-горе Съдът е убеден, че оплакванията на жалбоподателите са основателни. 32.  Съдът е установил в предишни дела, че до 2003 г. българското законодателство не е осигурявало правни средства, позволяващи на обвиняемите в наказателни производства да ускорят решаването на обвиненията срещу тях (вж. решенията по делата Османов и Юсеинов срещу България (Osmanov and Yuseinov v. Bulgaria), №№ 54178/00 и 59901/00, §§ 38 – 40, 23 септември 2004 г.; Сиджимов срещу България (Sidjimov v. Bulgaria), № 55057/00, § 41, 27 януари 2005 г.; Налбантова срещу България (Nalbantova v. Bulgaria), № 38106/02, § 34, 27 септември 2007 г. и Атанасов и Овчаров срещу България (Atanasov and Ovcharov v. Bulgaria), № 61596/00, § 56, 17 януари 2008 г.). Вярно е, че след внесените през юни 2003 г. изменения в Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. обвиняемите могат да поискат делата им да бъдат разгледани от съда, ако досъдебното производство не е приключено в определен срок. Всяко ускоряване на производството срещу жалбоподателите след юни 2003 г. обаче не би могло да компенсира натрупаните дотогава забавяния (вж. посочените по-горе решения по делата на Сиджимов, § 40; Атанасов и Очаров, §§ 57 и 58 и на Гавазов срещу България (Gavazov v. Bulgaria), № 54659/00, §§ 164 и 165, 6 март 2008 г.). 33.  Що се отнася до мерките за компенсаторно удовлетворение, Съдът не е установил да съществува в българското законодателство възможност за обвиняемите да получават обезщетение на вредите или друго удовлетворение за прекомерната продължителност на наказателните производства срещу тях (вж. посочените по-горе решения по делата на Османов и Юсеинов, § 41; Сиджимов, § 42; Налбантова, § 35; Атанасов и Овчаров, §§ 59 и 60; Гавазов, § 166, както и решението по делото на Стайков срещу България (Staykov v. Bulgaria), № 49438/99, § 89 в края, 12 октомври 2006 г.). 34.  Следователно е налице нарушение на член 13 от Конвенцията. IV.  ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 35.  Член 41 от Конвенцията предвижда: „Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.” А.  Вреди 36.  Г-н Янков претендира обезщетение в размер на 8 000 евро за претърпените неимуществени вреди вследствие от неразумно дългия срок на наказателното производство срещу него. Претендира също и обезщетение в размер на 10 000 евро за претърпените неимуществени вреди в резултат от производството срещу него и г-н Манчев. Г-н Манчев претендира 10 000 евро на това основание. Г-н Янков претендира и обезщетение в размер на 10 000 евро за претърпените неимуществени вреди вследствие от липсата на ефикасни правни средства за удовлетворение срещу прекомерната продължителност на производствата. Г-н Манчев претендира 5 000 евро на това основание. 37.  Правителството оспорва исковите претенции. 38.  Съдът счита, че жалбоподателите несъмнено са претърпели известни неимуществени вреди поради прекомерната продължителност на наказателните производства срещу тях и липсата на ефикасни правни средства за удовлетворение в това отношение. Като взема предвид конкретните обстоятелства и присъдените по подобни дела обезщетения (вж. напр. делото на Мяшев срещу България (Myashev v. Bulgaria), № 43428/02, § 27, 8 януари 2009 г.), и решавайки по справедливост съгласно изискването на член 41, Съдът присъжда на г-н Янков 3 000 евро, а на г-н Манчев – 2 000 евро плюс евентуално платимите налози. Б.  Разноски 39.  Жалбоподателите искат възстановяване на общо 5 140 евро разходи, направени за адвокатски възнаграждения за производството пред Съда и 310 евро за други разноски. Молят присъдената по този иск сума да се плати директно на адвокатите им г-жа С. Стефанова и г-н А. Атанасов. 40.  Правителството оспорва исковите претенции. 41.  Съгласно практиката на Съда жалбоподателите имат право на възстановяване на разноски единствено доколкото е доказано, че са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. В настоящия случай, като взе предвид информацията, с която разполага и горепосочените критерии, както и факта, че жалбоподателите се представляват от едни и същи адвокати, Съдът счита за разумно да им присъди съвместно 1 500 евро плюс евентуално дължимите от тях налози. Тази сума да се плати в банковата сметка на процесуалните им представители г-жа С. Стефанова и г-н А. Атанасов. В.  Лихва за забава 42.  Съдът счита за целесъобразно лихвата за забава да се изчислява на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка с добавени три процентни пункта. ПОРАДИ ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО: 1.  Решава да съедини жалбите;   2.  Обявява жалбите за допустими;   3.  Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията заради продължителността на производството срещу г-н Янков;   4.  Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията заради продължителността на производството срещу г-н Янков и г-н Манчев;   5.  Приема, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията;   6.  Постановява: (а)  ответната държава да заплати на жалбоподателите в тримесечен срок от влизането на решението в сила съгласно член 44 § 2 от Конвенцията следните суми в левова равностойност по курса към датата на плащането: (i)  на г-н Янков – € 3 000 (три хиляди евро) за неимуществени вреди плюс евентуално платимите налози; (ii)  на г-н Манчев – € 2 000 (две хиляди евро) за неимуществени вреди плюс евентуално платимите налози; (iii)  съвместно на двамата жалбоподатели – € 1 500 (хиляда и пестотин евро) за разноски плюс евентуално платимите налози, които да бъдат платени в банковата сметка на процесуалните им представители – г-жа С. Стефанова и г-н А. Атанасов; (б)  след изтичане на горепосочения тримесечен срок до извършване на разплащането върху горните суми се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, плюс три процентни пункта;   7.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателите за справедливо обезщетение. Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 22 октомври 2009 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.  Клаудия Вестердик Пеер Лоренцен секретар на Отделението Председател