47823/99

© Министерство на правосъдието на Република България, mjs.bg. Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.   © Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, mjs.bg. Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.     ПЪРВО ОТДЕЛЕНИЕ     ДЕЛО „ГЕОРГИЕВ срещу БЪЛГАРИЯ”   (Жалба № 47823/99)       РЕШЕНИЕ     СТРАСБУРГ     15 декември 2005 г.       ОКОНЧАТЕЛНО   03/07/2006     Решението става окончателно при обстоятелствата по член 44, § 2 на Конвенцията. Може да бъде предмет на редакторска преработка. По делото „ГЕОРГИЕВ срещу БЪЛГАРИЯ”, Европейският съд по правата на човека (Първо отделение), на заседание в състав:  Г-н Розакис, Председател,  Г-н  Л. ЛУКЕД,  Г-жа Ф. ТЮЛКЕНС,  Г-н  П. ЛОРЕНЗЕН,  Г-жа Н. ВАЖИЧ,  Г-жа С. БОТУШАРОВА,      Г-н  A. КОВЛЕР, съдии, и Г-н С. Нийлсен, Секретар на отделението, След като заседава при закрити врата на 24 ноември 2005 г., постанови следното решение, прието на указаната по-горе дата:   ПРОЦЕДУРА   1.  Делото е заведено по жалба (№ 47823/99) срещу Република България, подадена в Европейската комисия по правата на човека (“Комисията”) на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (“Конвенцията) на 7 декември 1998 г. от руския гражданин г-н Диан Николаевич Георгиев (“жалбоподател”). 2.  Първоначално жалбоподателят е представляван от адв. В. Келчева, адвокат към Пазарджишката адвокатска колегия. От 18 юли 2003 г. е представляван от адв. В. Стоянов, също адвокат към Пазарджишката адвокатска колегия. Българското правителство (« Правителството ») се представлява от неговия агент, Г-жа М. Коцева, представител на Министерство на правосъдието. 3.  На 6 май 2003 г., Първо отделение на Съда реши да информира Правителството за оплакването на жалбоподателя за неспазване правото му на явяване пред съдия или пред друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции и липсата на право да получи справедливо удовлетворение за допуснатите срещу него нередности. На 27 октомври 2004 г., отделението реши да информира Правителството за оплакването по отношение на условията на задържане. 4.  Позовавайки се на разпоредбите на член 29 § 3, отделението реши да разгледа едновременно допустимостта и основателността на делото. 5.   На 8 ноември 2004 г., Правителството на Руската федерация е запитано дали желае да се възползва от правото си да вземе отношение по горепосоченото дело. На 27 януари 2005 г., то информира Съда за своето решение да не се намесва в производството. 6.  Жалбоподателят и Правителството са представили писмени становища по отношение на допустимостта и съществото на делото (член 54A § 1 от Правилника). ОТНОСНО ФАКТИТЕ I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО 7.  Жалбоподателят е роден на 27 декември 1970 г. и живее в гр. Пазарджик. 1.  Наказателното производство и предварителния арест на жалбоподателя 7.  На 3 юли 1998 г., жалбоподателят, които по време на настъпването на фактите е бил малолетен, е задържан и поставен под постоянно наблюдение за период от три дни по нареждане на следователя от Пазарджишката следствена служба. Поставянето му под постоянно наблюдение е потвърдено с прокурорско решение от същия ден. 8.  Заинтересованото лице е заподозряно в изнасилване и кражба, извършени същия ден. В оплакването си, жертвата изложила следните факти: че работела в кафене и че жалбоподателят е дошъл там като клиент. Останал насаме с нея, той я заставил да затвори заведението, заплашил я с нож, нанесъл и побой, след което я изнасилил. След това изпразнил съдържанието на касата и портмонето на жертвата и преди да напусне местопрестъплението я заплашил със смърт. 9.  Жалбоподателят се върнал на местопрестъплението няколко часа по-късно и бил задържан, след като жертвата го разпознала. 10.  На 6 юли 1998 г., жалбоподателят е обвинен в изнасилване с утежняващи вината обстоятелства и във въоръжен грабеж, след което е задържан в предварителния арест. Поради предвиденото намаляване на присъдите за малолетните, нарушението е наказуемо с присъда от две до осем години лишаване от свобода. 11.  По време на началния етап на следствието, жалбоподателят и жертвата са разпитвани, местопрестъплението е посетено и е извършена медицинска експертиза на жертвата. Вещото лице констатира наличието на няколко хематома по лицето, тила и вагината на жертвата. Освен това, в деня на арестуването, жилището на жалбоподателя е обискирано. 12.  На 24 юли 1998 г., адвокатката на жалбоподателя подава молба за освобождаване на жалбоподателя. В нея тя твърди, че поставянето на жалбоподателя под постоянно наблюдение и неговото продължаване са незаконосъобразни, поради факта, че това наказание се предвижда единствено, когато престъпникът е хванат на местопрестъплението, когато заподозреният е идентифициран от свидетел при очна ставка или носи по себе си видими следи от извършеното престъпление. Според нея, нито едно от тези обстоятелства не е изтъкнато в решението за поставяне под постоянно наблюдение. От друга страна, тя счита, че поставянето на жалбоподателя във временния арест също е неправомерно, поради отсъствие на достатъчни доказателства, потвърждаващи вината, тъй като единствените релевантни елементи били показанията на жертвата. В допълнение, адвокатката на жалбоподателя изтъква, че той е погрешно обвинен в изнасилване с утежняващи вината обстоятелства, поради загубата на съзнание, твърдяна от жертвата, докато извършената медицинска експертиза противоречи на това обстоятелство. Без тази прекалено строга квалификация, присъдата на жалбоподателя би била по-малка от пет години и задържането в предварителния арест вече не би било задължително, в приложение на член 152, алинея 1 от Наказателно процесуалния кодекс (НПК). Освен това, мнението на адвокатката е, че по делото не съществувала никаква опасност от бягство, възпрепятстване на правосъдието или извършване на нови престъпления, съгласно изискванията на член 152, алинея 4 от НПК. Независимо, че е руски гражданин, жалбоподателят живеел в България още от малък; тъй като паспортът му бил конфискуван от полицията, той не можел да напусне страната. В заключение, тя припомня, позовавайки се на член 378, алинея 2 от НПК, че задържането в предварителния арест се постановява по отношение на малолетни единствено в извънредни случаи. 13.  С постановление от 31 юли 1998 г., Районният съд на гр. Пазарджик отхвърля молбата. Той счел, че независимо, че обвиненията са получили по-леко определение, по делото съществува реална опасност от бягство и възпрепятстване работата на следствието. Според показанията на жертвата, жалбоподателят я е заплашил със смърт, ако го издаде на полицията. Освен това, повдигнатото срещу жалбоподателя обвинение, се основава на достатъчен доказателствен материал, а именно жалбата на жертвата, но също и на медицинско свидетелство и обиск на жилището на жалбоподателя – конфискуване на банкноти, отговарящи на описанието, дадено от жертвата. 14.  На 7 август 1998 г., обвиненията срещу жалбоподателя са променени, дотолкова доколкото отежняващото вината обстоятелство на изнасилване, предизвикало нараняване, отпаднало след излизане на резултатите от медицинската експертиза. 15.  Представителката на жалбоподателя подава нова молба за освобождаване на 10 август 1998 г. 16.  На 18 август 1998 г., Районният съд постановява освобождаването на жалбоподателя, възприемайки, че елементите по преписката позволяват да се стигне до заключението, че няма опасност от бягство или възпрепятстване на правосъдието. Въпреки че е руски гражданин, жалбоподателят живеел в България със своите родители и, освен това, неговият паспорт бил в ръцете на полицията. Съдът му налага, като мярка за съдебен контрол, мярката наблюдение от детската педагогическа стая, специализиран орган за защита на малолетни. 17.  На неизвестна дата, обвиненията срещу жалбоподателя отново получават определение за наличие на отежняващи вината обстоятелства след експертното решение от една нова медицинска експертиза, удостоверяваща, че жертвата страда от появила се депресия. 18.  С решение от 9 септември 2002 г., Пазарджишкият районен съд признава жалбоподателят за виновен по всички обвинения, прилага разпоредбите, предвидени за случаите на натрупване на множество престъпления и постановява решение с присъда четири години лишаване от свобода. Жалбоподателят е осъден и да заплати на жертвата обезщетение от 3 000 лева (около 1 550 евро). 19.  На неуточнена дата, обжалването на жалбоподателя е отхвърлено от Пазарджишкия районен съд. 20.  Жалбоподателят обжалва и пред Касационен съд. Страните не са предоставили дани за протичането на делото пред Върховния касационен съд. 2.  Условията, при които е бил задържан жалбоподателя 21.  Жалбоподателят е задържан в Пазарджишката следствена служба за периода от 3 юли 1998 до 18 август 1998 г. 1.  Страните 22.  Една част от фактите, касаещи условията на задържане на жалбоподателя не се оспорват от страните. По този начин е установено, че по време на почти целия период жалбоподателят е задържан в килия с размери около осем квадратни метра (дванадесет квадратни метра, според жалбоподателя, който декларира, че също е делял с друг задържан килия от шестнадесет квадратни метра по време на трите първи дни на ареста). Килията била разположена в подземията на следствената служба и имала две дървени легла и прозорци. 23.  Жалбоподателят можел да използва тоалетните два или три пъти дневно. През останалата част от деня бил принуден да използва кофа, поставена в неговата килия. Храна му се полагала три пъти дневно. Задържаните нямали право на разходки и прекарвали времето си в килиите. 24.  Освен по време на съдебните заседания по повод молбите му за освобождаване, жалбоподателят имал възможността да се срещне с адвокатката си три пъти : в деня, в който е уведомен за постановлението за поставянето му във временния арест, на 24 юли 1998 г., когато обсъждали неговата жалба срещу временната мярка, както и на 7 август 1998 г., дата, на която жалбоподателят бил информиран за промяната на обвиненията, повдигнати срещу него. 25.  На въпрос, какво е здравословното му състояние по време на съдебното заседание от 30 юли 2000 г., жалбоподателят посочил, че няма здравословни проблеми. Правителството потвърждава това обстоятелство. 26.  Определени аспекти на материалните условия на задържането са все пак противоречиви. По този начин, жалбоподателят твърди, че килията му е мръсна, пълна с паразити и плъхове, мрачна и зле проветрена. Становището на Правителството е, че същата е чиста, добре проветрена и осветена. 27.  Според жалбоподателя, храната там била недостатъчна и с лошо качество. Той уточнява, че освен храненията, той получавал около петстотин грама хляб дневно, което било съвсем недостатъчно, и е загубил около четиринадесет килограма по време на периода на задържането му. Правителството твърди, че храната, предлагана на задържаните се приготвя в Пазарджишкия затвор, че тя е в достатъчно количество и качество. 28.  Правителството уведомява съда, че от 1999 г., помещенията са боядисвани редовно, че са снабдени с два хладилника и са оборудвани специални килии за жени и малолетни. 2.  Доклади на Европейския комитет за защита от мъченията и наказанията или нечовешкото и деградиращо отношение към Съвета на Европа (ЕКЗМ) 29.  ЕКЗМ организирал три посещения в места за задържане в България, съответно през 1995 г., през 1999 г. и през 2002 г. a)  Докладът, изготвен след посещението през 1995 г. i.  Общи заключения 30.  Вследствие на посещението си между 26 март 1995 г. и 7 април 1995 г., ЕКЗМ изготвя доклад, оповестен през 1997 г. 31.  ЕКЗМ отбелязва, че по-голямата част от местата на задържане към следствените служби са пренаселени. Във всички помещения, с едно изключение, задържаните спели на дюшеци, разположени върху плоскости на самия под, липсвала хигиена, спалното бельо било мръсно. Задържаните нямали достъп до естествената светлина, изкуственото осветление било слабо и било невъзможно да се чете. Системите за проветряване били в лошо състояние. Задържаните имали достъп до санитарните помещения два пъти дневно; през останалата част от деня те били принудени да използват кофа, поставена в килията. Освен това, те можели да използват банята веднъж седмично. И, въпреки че вътрешният правилник гарантира на задържаните разходка от половин час дневно, разходките траели само пет или десет минути, и дори в определени следствени служби били изцяло премахнати. Това била единствената предвидена форма на занимание извън килията. 32.  ЕКЗМ отбелязва също, че храната е недостатъчна и с лошо качество. В частност, „топлата храна” за деня се свеждала обикновено до рядка супа (често хладка) и хляб в недостатъчно количество. Другата храна била съставена от хляб, придружен с малко сирене и халва. Задържаните рядко получавали месо и плодове. Тъй като не разполагали с прибори, се налагало да се хранят с ръце. 33.  ЕКЗМ констатирал също, че задържаните можели да бъдат посещавани от техните близки единствено след предварително разрешение, което намалявало възможностите за контакти с външния свят. Килиите нямали радио и телевизори. 34.  Като цяло, ЕКЗМ направил заключението, че „почти без изключение условията в помещенията на следствените служби могат да бъдат определени като не хуманни и деградиращи”. 35.  В заключение, ЕКЗМ препоръчал да бъдат взети мерки, за да се осигурят достатъчни количества храна и питиета на задържаните, да се подобрят хигиенните условия и достъпа до санитарните възли, да се осигурят възможности за трениране и подобряване осветлението в килиите. Освен това, ЕКЗМ препоръчал на властите да преразгледат своята политика по начин, че да се избегне правото на свиждане на задържаните да бъде ограничавано без основателни причини. 36.  Българските власти признали, че заключенията на представителите на ЕКЗМ са правилни и обективни, но изложили становище, че средствата за подобряване на условията са ограничени, поради трудности от финансов характер. ii.  Заключения по отношение на помещенията на Пазарджишката следствена служба 37.  В своя доклад, ЕКЗМ описва inter alia условията в помещенията на Следствената служба – гр. Пазарджик. ЕКЗМ отчита, че помещенията се състоят от 15 килии, шест от които са построени специално за задържаните. Техните размери били около дванадесет квадратни метра, и девет – предвидени за три лица, с размери около шестнадесет и половина квадратни метра. 38.  По време на инспекцията, в килиите имало тридесет лица и заключението на ЕКЗМ било, че задържаните имат достатъчно жизнено пространство. За сметка на това обаче, представителите на ЕКЗМ отчели, че дюшеците били мръсни и износени, че задържаните нямали достъп до естествена светлина, нямали право на извън килийна дейност (дори възможността за разходка, предвидена от вътрешния правилник) и че техният достъп до санитарните помещения бил ограничен. б)  Докладите, изготвени след посещенията през 1999 г. и 2002 г. 39.  По време на двете посещения представителите на ЕКЗМ не посетили помещенията на Следствената служба на гр. Пазарджик. 40.  Следствие на посещението от 25 април 1999 г. до 7 май 1999 г., ЕКЗМ изготвил доклад, публикуван през 2002 г. В своя доклад, ЕКЗМ забелязал, че по като цяло условията за задържаните в следствените арести не са се подобрили, те дори са се влошили за определени служби. Представителите на ЕКЗМ констатирали, че арестите били пренаселени, че килиите били зле оборудвани, че достъпът до санитарните помещения бил ограничен, че храната и питиетата не били достатъчни, че задържаните нямали възможност за гимнастика и нямали извън килийни занимания. В заключение, ЕКЗМ декларирал, с малки изключения, че условията в арестите биха могли да бъдат определени като нечовешки и деградиращи. 41.  Докладът, изготвен след посещението на ЕКЗМ през април 2002 г., бил оповестен на 24 юни 2004 г. ЕКЗМ отчита, че са положени усилия с цел подобряване на условията на задържане в помещенията на Следствените служби. Той посочва, все пак, че проблемите на свръхнаселеност в местата на задържане, някои от които все още били разположени в подземия, продължавали и държавните власти не са подготвили занимателни програми за задържаните. По този начин, четенето на книги и вестници си оставало техната единственна форма на занимание. II.  РЕЛЕВАНТНО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКИ 1.  Наказанията на жалбоподателя в момента на неговото арестуване. 42.  По силата на член 152, алинея 1(2) на Наказателния кодекс (НК), изнасилването се наказва с присъда лишаване от свобода до осем години. По смисъла на член 152, алинея 3 (2) от НК, изнасилването, довело на нараняване или временно увреждане на здравословното състояние, се наказва с присъда лишаване от свобода от три до петнадесет години_______________________________________________________________________________________________________________________________. 43.  По силата на член 194, алинея 1 на НК, кражбата се санкционира с наказание лишаване от свобода, което може да стигне до осем години. 44.  По силата на член 63 от НК, малолетните се ползват с намаление на наказанието /присъдите/. Когато приложимият член предвижда присъда над десет години, присъдата, която се прилага за малолетните, е от десет до осем години лишаване от свобода (член 63, алинея 2 (2). Когато престъплението се наказва с лишаване от свобода за повече от пет години, малолетните не могат да бъдат осъждани на повече от три години лишаване от свобода (член 63, алинея 1 (3). 2.  Предварителен арест 45.  Член 152 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), в своята редакция в момента на настъпване на фактите, предвижда предварителен арест за обвинените лица в престъпление, което се наказва с лишаване от свобода. Задържането се постановява от прокурор или от следовател, след като е получил съгласието на прокурор. 46.  За тежките углавни престъпления, т. е. тези, които се наказват с присъда лишаване от свобода за повече от пет години (член 93 § 7 от НК), предварителният арест се постановява автоматично, освен ако няма опасност от бягство, възпрепятстване на следствието или извършване на ново нарушение. По отношение на другите престъпления, предварителният арест се налага, когато такава опасност изглежда потенциално възможна. 47.  По смисъла на член 378, алинея 2 на НПК, малолетните, при които съществува опасност да извършат нарушение, се поставят в предварителния арест, единствено в изключителни случаи. 48.  В своята съдебна практика, Върховният съд уточнява, че намаляването на присъдата, с което се ползват малолетните, не влияе на определянето на престъплението като тежко по смисъла на член 93 § 7 от Наказателния кодекс (справка реш. № 544 от 16.12.1982 г., н. д. № 543/82, ВС, Наказателна колегия, I н.о. и по-скоро, реш. № 75 от 10.04.1996 г., н. д. № 670/96, ВС, Наказателна колегия, I н.о.). 3.  Постоянно наблюдение 49.  Член 202 от НПК предвижда възможността следователят да може да наложи на дадено лице мярката постоянно наблюдение, без да е необходимо да се получава съгласието на прокурора, когато лицето е заподозряно и по-конкретно е: 1) изненадано на местопрестъплението (престъпление, което в момента се извършва или току-що е било извършено); 2) идентифицирано от свидетел при очна ставка; 3) носи по себе си видими белези от извършеното престъпление или такива следи са открити в неговия дом; 4) когато се е опитало да избяга или не е могло да се легитимира по време на проверката. 50.  По силата на член 203 от НПК, следователят трябва, в срок от двадесет и четири часа, да уведоми прокурора, който трябва незабавно да потвърди или отмени мярката постоянно наблюдение. В хипотезите, попадащи в полето на действие на точки 1-3 на член 202 и когато става дума за тежко углавно престъпление, той може да удължи този срок до три дни. 4.  Законът за отговорността на Държавата 51.  Законът от 1988 г. за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, предвижда държавата да дължи обезщетение за нанесената вреда при незаконно задържане и при условие, че задържането е било предварително обявено за нелегално и е било отменено. 52.  В скорошната си съдебна практика по този член, Върховният касационен съд възприема становището, че държавата носи отговорност за неправомерното задържане, в случай че обвиняемият бъде освободен (справка реш. № 978 от 10.07.2001 г., гр. д. № 1036/2001, ВКС) или когато наказателното преследване бъде прекратено, поради липса на достатъчно доказателства (справка реш. № 859 от 10.09.2001 г., гр. д. № 2017/2000, ВКС ; реш. № 9 от 10.02.2004 г., гр. д. № 949/2003, ВКС), като тези обстоятелства имат като последствие ретроактивното отнемане на законовото основание за съществуването на предварителния арест. 53.  От друга страна, всеки, който претендира, че е ощетен от обстоятелства, попадащи в полето на приложение на закона от 1988 г., не може да претендира за обезщетение в приложение на общите правила за деликтната отговорност. В действителност, преобладаващата съдебна практика възприема становището, че законът за отговорността на държавата е специален текст, който нарушава общия режим на отговорността (Справка реш. № 1370 от 16.12.1992 г., гр. д. № 1181/92, ВС IV г. о.). ПРАВНИ ИЗВОДИ I. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА A.  Аргументи на страните 54.  Жалбоподателят се оплаква от лошите условия в помещенията на следствената служба в гр. Пазарджик. Той твърди, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията, който гласи следното : « Никой не може да бъде подлаган на мъчения, нито на наказания или нечовешко или деградиращо отношение. » 55.  Правителството оспорва някои от твърденията на жалбоподателя, касаещи условията в ареста и поддържа становището, че спорното отношение към него не достига до необходимия праг на сериозност, което да позволи попадането му в полето на приложение на тази разпоредба, поради inter alia относително краткия период. То подчертава, че отношението към него не е имало за цел да унижи жалбоподателя и подканва съда да обяви оплакването за недопустимо, поради очевидна липса на основателност. 56.  Жалбоподателят оспорва становището на Правителството, според което отношението, на което е бил подложен, не достига минимума на сериозност, изискуем за да попадне в полето на приложение на член 3 на Конвенцията. Той се позовава на докладите на ЕКЗМ и моли съда да постанови, че този минимум е достигнат, предвид материалните условия в ареста и младостта му по време на фактите. Б.  Преценка на Съда 1.  Относно допустимостта 57.  Съдът констатира, че оплакването не е явно неоснователно по смисъла на член 35 § 3 на Конвенцията. Той отчита, от друга страна, че на същото не се противопоставя нито един друг мотив за недопустимост. Следвателно, то следва да бъде обявено за допустимо. 2.  По същество 58.  Съдът припомня, че член 3 на Конвенцията налага на държавата задължението да се увери, че всеки затворник е задържан в условия, при които се гарантира зачитането на човешкото достойнство, че условията на изпълнение на мярката не подлагат заинтересованото лице на опасност или изпитание, които да надвишават присъщото ниво на страдание по време на престоя в ареста и че предвид практическите изисквания на мярката лишаване от свобода, здравето или благосъстоянието на затворника са гарантирани по адекватен начин, по-конкретно от прилагането на изискуемите медицински грижи (Справка решение ”Кудла срещу Полша” [GC], № 30210/96, ЕСПЧ 2000, §§ 93-94). 59.  От друга страна, за да попадне в полето на приложение на член 3, дадено отношение трябва да достигне определен минимум на сериозност. Преценката на този минимум е относително понятие; тя зависи от общите факти по делото и по-конкретно от естеството и контекста на отношението, условията на изпълнение на мярката, нейния срок, физически и психически последици, както и понякога, от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата (Справка ”Валашинас срещу Литва”, № 44558/98, § 101, ЕСПЧ 2001‑VIII). Задължението на Съда се ограничава следователно до проучване на личното състояние на жалбоподателя, претърпял спорното отношение (Справка ”Аер срещу Белгия”, решение от 30 юли 1998 г., Сборник с решения и постановления 1998-V, стр. 1958-1959, §§ 34-37). 60.  Разглеждайки настоящото дело, Съдът констатира, че определени аспекти на условията в ареста са противоречиво изложени от страните. Той отчита все пак, че техните версии не се разминават по отношение на основните елементи, които следва да бъдат взети предвид. По този начин, не се оспорва, че по време на почти целия период на задържане – един месец и половина, жалбоподателят е бил в ареста в самостоятелна килия с площ от минимум осем квадратни метра, че е бил лишен от възможността да се разхожда или от друго занимание извън килията, че не е имал достъп до естествена светлина и че достъпът му до санитарните помещения е бил ограничен (Справка параграфи от 23 до 26 по-горе). 61.  Съдът припомня заключението си по отношение на факта за налагащото се използване на тоалетна на открито, разположена в килията, а именно, че това може да доведе до деградиращо отношение, когато задържаният не е единственият й обитател (Справка ”Пиърс срещу Гърция”, № 28524/95, §§ 73 et 75, ЕСПЧ 2001‑III и ”Кехайов срещу България”, № 41035/98, § 71, 18 януари 2005 г). Съдът също счита, че липсата на възможност за физическа дейност е един от факторите, които следва да се вземат предвид, когато става дума за оценяване сериозността на твърдяното отношение (справка, освен многото други референции, по-горе цитираното дело ”Кехайов”, § 69). 62.  Съдът отбелязва, все пак, че в случая, освен трите първи дни на неговото задържане, жалбоподателят е бил единствения обитател на килията. Съдът отдава също така изключително значение на факта, че килията е с приемлива площ, предвид критериите, отчетени в докладите на ЕКЗМ (Справка, a contrario, по-горе цитираното дело ”Кехайов”, ”Калашников срещу Русия”, № 47095/99, ЕСПЧ 2002‑VI и ”Маизит срещу Русия», № 63378/00, 20 януари 2005 г.). 63.  Освен това, Съдът отчита, че жалбоподателят не е страдал от здравословни проблеми по време на периода на задържането и по този повод не се е наложило прилагане на специални грижи. Колкото до голямата загуба на килограми, настъпила поради твърдения недостиг на храна, Съдът констатира, че по този повод заинтересованото лице не предоставя никакво доказателство в негова подкрепа (Справка, a contrario, „Новоселов срещу Русия”, № 66460/01, 2 юни 2005 г.). 64.  Съдът отчита своето притеснение от факта, че когато е бил на възраст седемнадесет години и половина, жалбоподателят е бил задържан в продължение на един месец и половина, без да може да използва каквато и да било форма на занимание извън килията. Съдът отчита също и констатациите на ЕКЗМ, изложени в докладите от 1995 и 1999 г., според които почти без изключение, условията в помещенията на следствените служби в България, биха могли да бъдат квалифицирани като нечовешки и деградиращи. 65.  Все пак, отчитайки факта, че задържането в условия, подобни на тези от настоящия случай, би могло за по-дълъг период, да доведе до отношение, противоречащо на член 3 от Конвенцията, Съдът счита, че спорното отношение не е достигнало минималната сериозност, изискуема, за да попадне в полето на приложение на тази разпоредба, по-конкретно поради относително кратката му продължителност (справка, mutatis mutandis, ”Садай срещу Турция” (частично решение), № 32458/96, 10 април 2003 г. и по-горе цитираното решение ”Валашинас”, § 112). 66.  В заключение, след пристъпване към цялостен анализ на релевантните факти и на основание на предоставените му доказателства, Съдът счита, че предвид здравословното състояние на жалбоподателя, както и продължителността на наложената мярка, няма нарушения на тази разпоредба. II.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 1.  Относно допустимостта 67.  Жалбоподателят твърди, че предварителното му задържане е незаконно, поради липсата на истински причини да бъде заподозрян като извършител на престъпленията. Той твърди също, че не е спазена вътрешната процедура, тъй като в момента на продължаване на мярката на постоянното наблюдение той не е бил заподозрян в « тежко углавно престъпление », каквито са били изискванията на релевантния закон. 68.  Той се позовава на член 5 § 1 от Конвенцията, който гласи следното в своите релевантни части: « 1.  Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона: (...) в) законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури явяването му пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление. »   69.  По отношение на съществуването на обосновани причини за подозиране на жалбоподателя в извършване на престъпление, Съдът отбелязва, че той е задържан, след като е посочен от жертвата и след обиска на жилището му, когато са били намерени банкнотите, отговарящи на описанието, дадено от последната. Оттук, Съдът счита, че властите са разполагали с достатъчно елементи, за да оправдаят подозренията си по отношение на жалбоподателя. 70.  На въпроса дали продължаването на мярката постоянно наблюдение е било извършено при спазване на член 5 § 1, Съдът отбелязва, че този аспект на оплакването касае единствено законността на мярката от 3 до 6 юли 1998 г., тъй като законността последващата мярка на предварителен арест след тази дата не се оспорва. 71.  Съдът припомня, че изразът „по законов ред”, фигуриращ в член 5 § 1 насочва към основата на българското законодателство и инициира задължението за спазване на основните процедурни норми. Ако първата грижа на държавните власти, по-конкретно съдилищата, е да тълкуват и прилагат вътрешното право, по различно стоят нещата, когато става дума за дела, при които, предвид член 5 § 1, неспазването на вътрешното право води до нарушение на Конвенцията. В подобни случаи, Съдът може и трябва да упражни известен контрол, за да се увери, че вътрешното право е било спазено (справка, сред многото референции, ”Дуийеб срещу Холандия” [GC], № 31464/96, §§ 44-45, 4 август 1999 г.). 72.  Съдът отбелязва, че член 203, алинея 1 от НПК гласи, че мярката постоянно наблюдение може да бъде продължена, когато задържания е заподозрян в извършването на тежко углавно престъпление, и че е бил хванат на местопрестъплението, или че има по себе си видими белези от извършеното нарушение, или че такива следи са открити в дома му. 73.  В случая, в момента на арестуването му, жалбоподателят е бил заподозрян в извършването на изнасилване с утежняващи вината обстоятелства и в кражба, две престъпления, които във вътрешното право се считат за тежки. 74.  По отношение на твърденията на жалбоподателя, че нарушенията не могат да бъдат квалифицирани като тежки, дотолкова доколкото, бидейки малолетен, той има право на намаляване на присъдата, Съдът отчита на основание на решенията на Върховния съд от 1982 г. и 1996 г. (параграф 49 по-горе), че намаляването на присъдата, поради малолетност на обвиняемия, не е взета в предвид при даването на определение на престъплението. 75.  От друга страна, Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил арестуван малко след като е извършил нарушенията и, когато след обиска на жилището му в деня на арестуването му, са били иззети банкноти, съответстващи на описанието, дадено от жертвата. 76.  Предвид предходните аргументи, заключението на компетентната власт за продължаване на мярката постоянно наблюдение на заинтересования, според която в случая следвало да се приложи член 203, алинея 1 от НПК, не изглежда случайно или незаконосъобразно. 77.  Следователно, това оплакване е очевидно неоснователно и следва да бъде отхвърлено на основание на член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията. III.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 2 НА КОНВЕНЦИЯТА 1.  Относно допустимостта 78.  Жалбоподателят твърди, че не е имал възможност да се запознае с елементите, с които разполагали властите за наказателното производство, веднага след наложената му мярка на постоянно наблюдение. Той е позовава на член 5 § 2, който гласи следното : «  Всяко арестувано лице трябва да бъде уведомено в най-кратки срокове и на език, който разбира, за основанията на неговото арестуване и за всяко обвинение, повдигнато срещу него. »   79.  Съдът припомня, че член 5 § 2 съдържа елементарната гаранция, която задължава уведомяването на всяко задържано лице, на обикновен и достъпен за него език, за правните и фактическите основания за лишаването му от свобода, за да може то да оспори законността на тази мярка пред съд по силата на параграф 4 (справка ”Фокс, Кембъл и Хартли срещу Великобритания”, решение от 30 август 1990 г., серия A № 182, § 40). Тази разпоредба не гарантира при все това, както твърди жалбоподателят, правото да се запознае с всички елементи, обосноваващи неговото арестуване и с които разполагат вътрешните власти. 80.  Следователно, оплакването е неоснователно и следва да бъде отхвърлено на основание на член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията. IV.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 81.  Жалбоподателят се оплаква, че не е бил изправен пред съдия веднага след арестуването му. От друга страна, той твърди, че престоя му в предварителния арест е бил прекалено голям. Той се позовава на член 5 § 3 на Конвенцията, която гласи : “Всяко лице, арестувано или лишено от свобода в съответствие с разпоредбите на т. 1 (с) на този член, трябва своевременно да бъде изправено пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.” A.  Относно правото на жалбоподателя да бъде изправен пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции 1.  Относно допустимостта 82.  Правителството не е представило становище по допустимостта на оплакването. 83.  Съдът констатира, че това оплакване не е явно неоснователно по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията. Съдът отчита също и че не му се противопоставя и никакъв друг мотив за недопустимост. Следователно, жалбата в тази си част е допустима. 2.  По същество 84.  Жалбоподателят изтъква, че поставянето му в предварителния арест е постановено от следователя, на който е поверено делото. Той, обаче, не би могъл да бъде считан за длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, поради зависимостта му от следствените власти, които впоследствие по време на наказателния процес щели, според жалбоподателя, да действат като противникова страна. Жалбоподателят се позовава на съдебната практика на Съда в тази област, и по-конкретно на по-горе цитираните дела ”Асенов” и други, ”Николова срещу България” ([GC], № 31195/96, ЕСПЧ 1999-II) и „Шишков срещу Булгария” (№ 38822/97, 9 януари 2003 г.). 85.  Правителството от своя страна не оспорва този аргумент. 86.  Съдът припомня, че вече е констатирал известен брой дела, касаещи системата на предварителния арест, такава каквато е съществувала в България до 1-ви януари 2000 г., както и факта, че нито следователите, пред които се явявали лицата, на които са предявени обвинения, нито прокурорите, които утвърждавали мярката предварителен арест, не биха могли да бъдат възприети като „длъжностни лица, упълномощени от закона да изпълняват съдебни функции” по смисъла на член 5 § 3 от Конвенцията (справка, измежду много други, по-горе цитираното дело ”Асенов” и други, §§ 49-53) 87.  Настоящото дело също разглежда едно задържане, състояло се преди 1-ви януари 2000 г. Съдът се позовава на своя анализ на приложимото право в по-горе цитираното решение ”Николова” (§§ 49-53) и констатира, че нито следователя, наредил мярката за съдържане в предварителния арест на жалбоподателя, нито прокурорът, който в последствие я е потвърдил, не биха могли да бъдат счетени като достатъчно независими и безпристрастни, както го изисква член 5 § 3, предвид тяхната роля на наказателна власт и тяхното потенциално участие като страна в съдебното производство. 88.  Следователно Съдът счита, че е налице нарушение на правото на жалбоподателя да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, по смисъла на член 5 § 3 от Конвенцията. Б.  Относно правото на жалбоподателя да бъде съден в разумен срок или освободен по време на производството 1.  Относно допустимостта 89.  Жалбоподателят счита, че в случая продължителността на задържането му не е основателна и че следствието не е водено с необходимото усърдие, тъй като по време на периода на задържане не е извършено нито едно следствено действие. 90.  Съдът отчита факта, че жалбоподателят е арестуван на 3 юли 1998 г. и че е освободен на 18 август 1998 г. Следователно е задържан в ареста един месец и петнадесет дни. 91.  Съдът припомня, че наличието на достоверни причини да се заподозре, че дадено задържано лице е извършило нарушение е едно условие sine qua non за редовността на мярката на задържане в ареста. От друга страна, след известно време, то вече не е достатъчно. Съдът трябва в този случай да установи дали другите аргументи, възприети от съдебните власти продължават да оправдават лишаването от свобода. Когато същите се окажат « релевантни » и « достатъчни », съдът търси освен това, дали компетентните държавни власти са вложили « особено усърдие » при водене на наказателното производство (справка ”Лабита срещу Италия” [GC], № 26772/95, §§ 153, ЕСПЧ 2000-IV). 92.  Съдът вече е стигнал до заключението за наличие на достоверни причини да се счита, че жалбоподателят е извършил престъпленията (параграф 69 по‑горе). От друга страна, той счита, че не е било неоснователно да се смята, че съществува опасност от бягство или възпрепятстване на следствието, предвид естеството на престъплението и декларациите на жертвата за отправените към нея заплахи от жалбоподателя. 93.  И накрая, твърденията на жалбоподателя, според които следствените служби не са извършили нито едно действие през този период, изглеждат неоснователни, предвид факта, че и той самият, и жертвата, са били разпитани. От друга страна изглежда, че е била извършена медицинска експертиза на жертвата и че жилището на заинтересованото лице е било обискирано. 94.  Предвид казаното, Съдът счита, че срокът на задържане не може да се счита за несъвместим с изискванията на член 5 § 3. Следователно, оплакването е очевидно неоснователно и трябва да бъде отхвърлено на основание на член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията. V.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 1.  Относно допустимостта 95.  Жалбоподателят се оплаква от недостатъчния контрол, упражнен от районния съд по отношение на законността на предварителния арест от 31 юли 1998 г. Той твърди по-конкретно, че съдът не е разгледал наличието на достоверни причини да бъде заподозрян, че не е обосновал с очевидни елементи своята констатация относно риска от бягство или възпрепятстване на следствието, и не е разгледал въпроса дали става дума за изключителен случай по силата на член 378, алинея 2 от НПК. Жалбоподателят се оплаква също за липсата на възможност да обжалва решението на съда. 96.  Той се позовава на член 5 § 4, който гласи : « Всяко арестувано или лишено от свобода лице има право да обжалва законността на неговото задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай, че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице..» 97.  По отношение на упражнения контрол, Съдът отчита, че от предоставения протокол, съдът е разгледал всички аргументи, изложени от заинтересования, касаещи съществуването на достоверни причини да бъде заподозрян в извършването на престъпленията. 98.  Съдът посочва по този начин, че повдигането на обвинения и задържането се основават на няколко елемента: оплакването на жертвата, медицинското свидетелство, която тя е представила и парите, намерени в жилището на жалбоподателя. 99.  Колкото до риска от бягство или възпрепятстване на следствието българската юрисдикция е счела, че той не е за подценяване, предвид заплахите, отправени от жалбоподателя към жертвата. 100.   И накрая, ако е истина, че съдът не е назовал изрично изключителните обстоятелства, оправдаващи задържането на жалбоподателя в ареста, става все пак ясно, че той е придал особена тежест на факта, че жалбоподателят е заподозрян в извършването на две престъпления, придружени с насилие и заплахи за смърт, които последният е отправил към жертвата (параграф 14 по-горе). 101.  Предвид обосновката на постановеното решение, Съдът счита, че жалбоподателят е имал възможността да обжалва съгласно предписанията на член 5 § 4 на Конвенцията. Следователно, тази част от оплакването е очевидно неоснователна и следва да бъде отхвърлена на основание на член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията. 102.  Колкото до частта на оплакването липсата на възможност за обжалване на решението на съда, Съдът напомня, че член 5 § 4 не задължава Договарящите страни да налагат двойна юрисдикция за разглеждане молбите за освобождаване (справка ”Тот срещу Австрия”, решение от 12 декември 1991 г., серия A № 224, § 84). 103.  Този аспект на оплакването е в последствие несъвместим ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията и следва да бъде отхвърлен в приложение на член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията. VI.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 104.  Жалбоподателят се оплаква от липсата във вътрешното право на ефективна възможност за справедливо удовлетворение, гарантирано от член 5 § 5, откъдето и твърдяните нарушения на параграфи 1, 3 и 4 на тази разпоредба. Член 5 § 5 гласи следното : « 5.  Всяко лице, жертва на арест или задържане при условия, противоречащи на разпоредбите на този член има право на удовлетворение по справедливост. » 1.  Относно допустимостта 105.  Правителството счита, че това оплакване е очевидно неоснователно, тъй като оплакванията на жалбоподателя по отношение на другите параграфи на член 5 не могат да бъдат защитени. 106.  Съдът припомня, че правото на справедливо удовлетворение по смисъла на член 5 § 5 предполага предварителната констатация, от вътрешните юрисдикции или от самата нея, на нарушение на един от параграфите от 1 до 4 на този член. Оттук, предвид констатацията за незачитане на член 5 § 3 (справка параграфи от 85 до 87 по-горе), това оплакване не би могло да бъде определено като очевидно неоснователно по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията. От друга страна, Съдът отчита, че срещу него няма нито едно друго основание за недопустимост. Следователно, оплакването е основателно. 2.  По същество 107.  Правителството не е представило становище по същество. 108.  Жалбоподателят подчертава, че законът за отговорността на държавата е много ограничителен и покрива единствено хипотезите, при които задържането на обвиняемия е било предварително обявено за незаконно и е било отменено. От друга страна, той изтъква, че не е могъл да подаде молба за удовлетворение по справедливост /обезщетение/ в съответствие с общите правила за деликтната отговорност, поради трайната съдебна практика, според която законът за отговорността на държавата е специален текст, който нарушава общия режим на отговорността. 109.  Съдът отбелязва, че законът за отговорността на държавата предвижда право на обезщетение при неправомерно задържане. При все това, законът, за който става дума, касае неправомерното задържане, съгласно вътрешното право (« липса на законно основание »). От друга страна, от съдебната практика по въпросните разпоредби излиза, че те се прилагат единственно в случаи, в които наказателното преследване е преустановено или когато обвиняемият е бил освободен, какъвто не е случая на жалбоподателя (справка по-горе, §§ 18 до 22, и ”Янков срещу Булгария”, № 39084/97, § 194, ЕСПЧ 2003-XII). 110.  По настоящото дело, предварителният арест не противоречи на българското право: не явяването на жалбоподателя пред съдия, по смисъла на член 5 § 3, е в резултат от липсата на съответствие на вътрешното право с Конвенцията. Жалбоподателят, следователно, не е имал право на компенсация по този повод и по силата на гореспоменатия закон. 111.  Освен това, няма данни за съществуването на такова право по силата на други разпоредби на вътрешното право. 112.  Следователно, има нарушение на член 5 § 5 от Конвенцията. VII.  ОТНОСНО ПРИЛАГАНЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 113.  По смисъла на член 41 от Конвенцията, « Ако съдът установи, че е имало нарушение на конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна. » A.  Вреди 114.  Жалбоподателят претендира за обезщетение от 15 000 евро за нанесени му неимуществени вреди, вследствие на всяко едно от твърдяните нарушения. 115.  Правителството изразява становище, че евентуалното констатиране на наличие на нарушение на Конвенцията само по себе си представлява справедливо удовлетворение за нанесените неимуществени вреди. В допълнение, то счита, че стойността на претендираното обезщетение е прекомерно завишено. 116.  Отчитайки всички елементи, с които Съдът разполага, и взимайки решение по справедливост, съгласно изискванията на член 41, Съдът присъжда на жалбоподателя сумата от 500 евро за нанесени му неимуществени вреди плюс всяка сума, която би могла да бъде дължима като данък върху тази сума. Б.  Разноски по делото 117.  Жалбоподателят претендира освен това и за сумата от 6 055 евро за хонорари на неговия адвокат, и представя споразумение за изплащане на хонорари и детайлна справка за положения адвокатски труд, съответстващ общо на 121 часа по хонорарната тарифа 50 евро, от които 60 часа и 30 минути, извършена работа от Адв. В. Келчева и 60 часа и 30 минути работа от Адв. В. Стоянов. 118.  Той претендира също за 342,4 лева (175,5 евро) за направени разноски (преводи, пощенски разходи, и т. н.) и предоставя фактури за въпросните разходи. Жалбоподателят моли, присъдените от Съда суми по този повод да бъдат внесени директно по сметка на адвокатите му. 119.  Правителството отчита, че жалбоподателят не е представил пред държавните власти нито един разходооправдателен документ за извършените от него разходи. От друга страна то счита, че часовете адвокатски труд и приложената тарифа, са неоснователно завишени. В заключение, Правителството подчертава, че разходите за преводи фигурират по два различни повода в представената разбивка. 120.  Съдът припомня, че съгласно неговата съдебна практика, на жалбоподателя могат да бъдат присъдени единствено направените действителни, необходими и разумни разноски. В случая, Съдът констатира, че една част от оплакванията са отхвърлени и че производството пред българските власти, в рамките на което жалбоподателят е бил представляван от Адв. Келчева, нямат отношение към приетите оплаквания. От друга страна, той счита, че броя часове, чието възстановяване се претендира, изглежда завишен и по този повод се налага намаление. В заключение, предвид всички елементи, с които разполага, и взимайки решение по справедливост, Съдът счита за законосъобразно да присъди на жалбоподателя сумата от 800 евро, от които 250 евро за внасяне по сметката на Адв. В. Келчева и 550 евро внасяне по сметката на Адв. В. Стоянов, плюс всяка сума, която би могла да бъде дължима като данък върху тази сума.   В.  Лихва за забава 121.  Съдът намира за уместно, лихвата за просрочване да е базирана на пределната лихва по заеми на Централната европейска банка, към които следва да се добавят три процентни пункта. КАТО ВЗЕ ПРЕДВИД ГОРЕПОСОЧЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО, 1.  Обявява единодушно жалбата за допустима по отношение на оплакванията, позоваващи се на член 3, на член 5 § 3 в частта не изправяне пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции и член 5 § 5. Обявява единодушно жалбата за недопустима в останалата й част;   2.  Отсъжда с четири гласа срещу три, че няма нарушение на член 3 от Конвенцията.   3.  Установява единодушно нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията.   4.  Установява единодушно нарушение на член 5 § 5 от Конвенцията;   5.  Отсъжда единодушно: a)  че Ответната държава следва да заплати на жалбоподателя в тримесечен срок от датата на влизане на решението в сила, съгласно член 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които да бъдат превърнати в български лева по курса към датата на плащане: i.  500 евро (петстотин евро) като обезщетение за нанесени неимуществени вреди ; ii.  800 евро (осемстотин евро) за съдебни разноски, платими както следва : 250 евро (двеста и петдесет евро) по банковата сметка на Адв. В. Келчева в България, и 550 евро (петстотин и петдесет евро) по банковата сметка на Адв. В. Стоянов в България ; iii.  евентуалните данъци и такси върху посочените по-горе суми ;   б)  от датата на изтичане на гореспоменатите три месеца до разплащането, ще се дължи проста лихва върху сумата при ниво, равно на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;   6.  Единодушно отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за обезщетение по справедливост.   Изготвено на френски език и известено писмено на 15 декември 2005 г., в съответствие с член 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда. Сьорен Нийлсен Христос Розакис Секретар на Отделението Председател   Към настоящото решение е приложено, съгласно членове 45 § 2 от Конвенцията и 74 § 2 от правилника, изложение на особеното мнение на г-н Розакис, г-н Лукед, г-жа Тюлкенс.   К.Л.Р. С.Н. ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИИТЕ РОЗАКИС,  ЛУКЕД И ТЮЛКЕНС Ние гласувахме единодушно по отношение на член 5 от Конвенцията, но се разграничаваме от общото мнение по отношение на член 3. Всъщност, ние считаме, че в случая е налице нарушение на тази разпоредба. Тук става дума за предварителен арест, преди произнасянето на решението. Веднага се налага да припомним изключителния характер на подобно задържане, тъй като лицето, което го изтърпява, се ползва с правото, гарантирано от член 6 § 2 от Конвенцията - невинен до доказване на противното. Съдът многократно припомня, по-конкретно в своята съдебна практика по отношение на член 5, че задържането в ареста на дадено лице е оправдано единствено ако конкретните белези насочват към по-същественото изискване за опазване на обществения интерес, което може да вземе превес над презумпцията за невинност и спазването на личната свобода. A contrario, задържането в ареста не може да бъде изпреварваща мярка спрямо присъдата лишаване от свобода. Парадоксът е, че много често, режимът и условията на задържане на обвиняемите в предварителния арест са по-строги от тези, които се прилагат по отношение на осъдените затворници. Препоръката Пре(87)3 на Комитета на министрите към страните-членки по отношение на Европейския правилник за наказанията от 12 февруари 1987 г. определя допълнителните правила, приложими по отношение на обвиняемите и подчертава, че отношението към същите трябва да бъде « без други ограничения, освен тези, които се налагат от наказателното производство и сигурността на учреждението » (Правило 91). В този контекст и спрямо същия, следва да се преценява съответствието на условията на задържане на жалбоподателя с член 3 от Конвенцията. Предвид съдебната практика на Съда, според която член 3 трябва да достигне минимума на сериозност и оценката на този минимум зависи от съвкупността от данни по делото, по-конкретно естеството и контекста на отношението, начините на прилагане на мярката, нейната продължителност, физическите и психическите последици от нея, както и понякога, полът, възрастта и здравословното състояние на жертвата, следните елементи ни се струват определящи по делото. Жалбоподателят е бил задържан в подземията на следствената служба на Пазарджик от 3 юли до 18 август 1998 г. Ако определени аспекти на материалните условия са противоречиво изложени от страните (параграфи 27 и 28), все пак не могат да не се отчетат докладите на ЕКЗМ от 1995 и 1999 г., според които условията в помещенията на следствените служби в България биха могли, почти без изключение, да бъдат определени като нечовешки и деградиращи (параграфи 35 и 41). През целия период на задържането, не се оспорва, че жалбоподателят е трябвало да прекарва целия ден в своята килия и не е имал право на разходка, нито на дейност извън същата и, a fortiori, не е имал никаква възможност за физически упражнения. Може да се каже със сигурност, че считано от третия ден на задържането, килията на жалбоподателя е била с приемлива площ; най-малкото обаче тя е била без прозорец, факт, който е лишавал жалбоподателя в продължение на месец и половина от всякакъв достъп до естествена светлина. Следва да се припомни тук, че съдебната практика на съда, според която липсата на възможност за физическа дейност и достъп до естествена светлина са фактори, които следва да се отчитат, когато става дума за оценяване на сериозността на твърдяното лошо отношение (справка ”Кехайов срещу България”, № 41035/98, §§ 67 и 69, 18 януари 2005 г. и ”Пиърс срещу Гърция”, № 28524/95, §§ 72 и 75, ЕСПЧ 2001‑III), Европейският правилник за наказанията има същия смисъл в часта си, която гласи, че помещенията, където стоят задържаните, трябва да отговарят на изискванията за здравословни условия, да са съобразени с климатичните условия, по-конкретно по отношение на осветлението и проветряването (Правило 15). От друга страна, в помещенията, където задържаните пребивават, разположението на прозорците трябва да позволява възможност за достъп на чист въздух в килията. (Правило 16). Колкото до продължителността на самия арест - четиридесет и пет дни - мнозинството изразява становището, че същата не е достатъчно показателна, защото счита, че ако задържането в подобни условия се увеличи с по-дълъг период, то несъмнено би довело до отношение, противоречащо на член 3 от Конвенцията. Несъмнено, времето е относителен въпрос. Все пак трябва да се констатира, че при други дела, както например при делото ”Пиърс”, цитирано по-горе и касаещо възрастен човек, Съдът е стигнал до заключението за нарушение на Конвенцията в случая на арест за по-дълга присъда, тъй като той е продължил два месеца и половина. От друга страна, и несъмнено това е от по-голямо значение, трябва да се отчетат при преценка на срока на задържане елементите по делото и, в частност, фактът, че жалбоподателят е бил на възраст седемнадесет години и половина в момента, в който е бил задържан в ареста. По няколко повода, Съдът декларира, че уязвимите лица, и в частност малолетните, имат право на държавна защита под формата на ефективна превенция, която да ги предпазва от тежките форми на погазване на правата, изложени в член 3 на Конвенцията (виж, mutatis mutandis, ”А. срещу Великобритания” – решение от 23 септември 1998 г., ”Сборник с решения и постановления” 1998‑VI, § 22), което предполага специално усърдие от страна на Държавата с цел да осигури на тези лица условия на задържане, които да са съвместими със зачитането на човешкото достойнство. Тук също, Европейският правилник за наказанията изисква при разпределянето на задържаните в учрежденията или избора на приложим режим, да се отчита по-конкретно тяхното съдебно и законово състояние (обвиняем или осъден), както и възрастта (Правило 11). При тези условия и с оглед съвкупността от тези елементи, ние считаме, че условията на задържане на жалбоподателя представляват, в случая, едно нечовешко и деградиращо отношение.